У Херман Хесе (1877-1962) може да се открие онова, което Джон Барт в повестта си „Дуниазада" нарича „трагически оптимизъм". Той е тъжносмешен автор. В творбите му едни откриват карнавалност. други - етическа параболичност. Тези качества не са взаимноизключващи се. Само че иронията на Хесе наистина най-често е оставала неразчетена, пренебрегната. И това е обяснимо при толкова много читатели, жадни за Учител, който да носи едно ненаучно познание, за наставник, който да не назидава. И до ден днешен тази нужда стои на дневен ред - успехът на Паулу Куелю е най-близкото доказателство по време до нас. Куелю е и пряко задължен на прозата на Хесе... Но нека, яко вече сме попаднали на Куелю, да видим все пак как стоят нещата при един автор от времената на действително острия дефицит на хармония, времената на болката. Защото днес болката е замазана от съмнението дали не е фантомна. Във времето на симулациите Хесе е един старомоден търсач на истински неща...

                                                                                                            Йордан Ефтимов

Автор:Херман Хесе