Автор: Стивън Надлър

Това е разказ за диалога, състоял се през ХVІІ век между трима някогашни приятели, чиято съдба за малко ги е събрала в Париж, а после ги разделила - както географски, така и идейно. Тези трима са гениалният немски философ и математик Готфрид Вилхелм Лайбниц и френските католически свещеници Антоан Арно и Никола Малбранш - блестящи интелектуални фигури, едни от най-великите философски и теологически умове на съвремието. Дебатът между тях траел години и бил поддържан с писма, съчинения, критики върху произведения, бележки по полетата на книги и устни реплики, предадени от очевидци. Един изключителен дебат върху множество теологични, морални, духовни и политически проблеми.

Важна част от дебата е проблемът за злото - проблем, който с особен драматизъм занимава умовете на учените през края на ХVІІ век. Философите и теолозите се измъчвали над нерешимостта на интелектуалната задача: как да съпоставят очевидния факт, че светът е пълен с грях и страдание - с непоклатимата вяра, че вселената е създадена от мъдър и състрадателен Творец? Всъщност в центъра на проблема за злото стои един още по-фундаментален проблем:как да се схваща правилно идеята за природата на Бог и Неговата власт? Дали Той трябва да бъде мислен като един безкрайно добър, мъдър, всемогъщ и всезнаещ Бог, чието поведение подлежи на разбиране и обяснение? Дали злото не е част от огромна мозайка, чийто смисъл не е дадено на човек да прозре? Или Бог е непознаваемо, недостъпно за определение битие, Бог, който просто Е - отвъд разума, отвъд понятията, една всемогъща воля, неподлежаща на разсъждения според човешките идеи за красота, добро, зло, справедливост, възмездие?

Интересното в книгата е, че тя не само следва изключително фините интелектуални движения на тези блестящи философски умове, не само, подобно на съвременен детектив, изследва светлите петна и сенките, страховете, страстите, "престъпленията" и личните демони на тези знаменити мъже, но същото прави и с читателя. Тя не дава отговори, но разклаща "установеното познание" на съвременния човек, придърпва ума, привикнал да ходи по открити пътеки - към непознати и усойни дебри.

Изкушава, разтревожва и вълнува - макар да успява да заглади нараняванията с мехлема на "историческата давност": уж че този дебат се е случил някога, почти в края на ХVІІ век.